ШОУТО НА ЖИВО

Най-големият спектакъл на Пинк Флойд: 45 тона оборудване, 106 децибела куадрофоничен звук, бомбардировач, надуваеми фигури, огромните кукли на Джералд Скарф, фалшив Пинк Флойд с маски и 340 тухли, издигнати от замаскирани хидравлични кранове във вид на стена 160 х 35 фута.

Езрин: Във Франция миксирахме всичко грубо и го подредихме, после на една маса устроихме модел на сцената с гумени деца и надуваеми смешни фигурки, и пуснахме записа докато правехме шоуто на масата. Така че когато групата за пръв път чу целия The Wall, изживяването беше комплексно, аудио-визуално. Не само че правехме албум, но подготвяхме и цялостния спектакъл според сценария на Роджър. Още в 8:30 сутринта аз и Роджър отивахме в дома на Джералд Скарф и гледахме неговата анимация, след това обсъждахме вида на сцената с Марк Фишър, който е необикновен архитект - дизайнер. Часове наред претегляхме тухли, за да сме сигурни, че ако паднат напред, няма да убият никого. Дори имахме идея да построим собствено концертно пространство и да го носим със себе си - сюрреалистична палатка във формата на червей.
Уотърс: Останалите в групата нямат нищо общо с шоуто, макар да им се иска да имат. На вътрешната страница на програмата за шоуто пише: "Стената, написана и режисирана от Роджър Уотърс, изпълнена от Пинк Флойд" . Точно така си беше. Не исках повече да бъда впрегнат заедно с никого.
Започнах работа с Джералд, за да видя какви са идеите му. Вероятно от неговите анимации ми хрумна, че от това може да стане филм. Моите първоначални ръкописи се въртяха около история, която започва на рокендрол концерт, където ние свирим и бомбардираме публиката - странна и сюрреална картина. Когато в проекта бе замесен режисьорът Алън Паркър, по негово настояване се отказахме от идеята да включваме наши изпълнения на живо и се съгласихме, че трябва да се придържаме към строго разказвателния вариант.
The Wall Скарф: Бях правил вече някои неща за "Wish You Were Here" и се бях сприятелил с тях. Роджър дойде и сега, пусна ми The Wall в суров вид и каза, че иска да направи албум, спектакъл и филм. Беше напълно честен по отношение на нещата, които го бяха подтикнали към написването му. След няколко бири, подобно на всички нас, беше готов да отприщи потока от спомени, които не го оставяха на мира. Нещата като че ли потръгнаха. Обичам чувството за хумор на Роджър - сарказмът му е досущ като моя - също и циничният му мироглед, остроумието му. Доста често играехме билярд... направо се бяхме вманиачили, макар да играехме за дребни суми. Обикновено побеждаваше Роджър. Той е от онези чудесни хора, които разбират, че когато плащаш на някого ти наемаш само труда му и не трябва да му се месиш в живота. Не може без дискусии, разбира се, но те засягаха само моите илюстрации. Идеята за надуваемите фигури не беше нова за тях, но дизайнът бе изцяло мой.
Преди всичко трябваше да измисля външния вид на Пинк. Представях си го като малък ембрион, подобен на скарида, съвършено уязвим - тъй като ставаше дума най-вече за това, как да се скрием зад стена, за да не ни наранят другите. Съпругата направих като змия, която може да се спусне и да жили - нямах представа как изглежда бившата му жена, така че образът не се базира върху нея. Учителят смътно наподобяваше един даскал от личните ми спомени. Майката бе старомодна дама от 50-те, способна да утешава със силните си ръце, които се превръщаха в стени. Чуковете ми хрумнаха, когато търсех образ на безмозъчната жестокост, неумолима, която не може да бъде спряна - оттам е и парадният им ход. На моменти става смешно, но като цяло картината е мрачна като самата история. "Goodbye Blue Sky" е една от любимите ми анимации. За мен това е истински химн за печалната история на Втората световна война. Бях малък по това време и знам какво са бомбардировачите и противогазите - имаше специални мини-размери с формата на Мики Маус за децата, защото се плашеха от обикновените. Измайсторих едни създания на име Уплашените, които бяха с глави като противогази и тичаха към въздушните скривалища. Анимацията не се изчерпва с малките подскачащи зайчета на Дисни - тя е безгранична и хиперреална. Имах пълномощията на цялата група - макар да контактувах предимно с Роджър, останалите също ме подкрепяха - и се постарах да дам най-доброто от себе си. Създаването на анимация е бавен процес и ми отне цяла година. И страшно много партии билярд.
Райт: Аз си представях, че идеята на Роджър за шоуто е да построи стена и да си иде, като прецака по този начин публиката. Но когато тази стена беше построена и всички герои заеха местата си по дупките в нея, се оказа, че това е страхотен театрален реквизит.
Гилмър: По-късно се появиха и неща от рода на чудесния Стоунхендж на Спайнъл Тап, но за нас всичко имаше свой смисъл и ако подигравките можеха да ни спрат, щяха да ни спрат много години преди това. Спектаклите бяха страхотни. Харесваха ми от край до край. Докато се изреждаха 30-те шоута, които направихме, все по-ясни ми ставаха ограниченията, които налага хореографията - музиката нямаше как да се отприщи по традиционния начин. Просто трябваше да приемем, че това е нещо различно - не толкова музикално, колкото театрално изпълнение.
Бях отговорен за цялата задвижваща механика. Върху усилвателя ми по време на първите няколко шоута имаше провесен почти двуметров лист с указания, който по-късно знаех наизуст, за да мога да следя откъде идва всеки подаден знак - от монитора на пода или от филма. Освен това трябваше да настройвам дигиталните параметри на оборудването - моето, на Роджър и на Сноуи Уайт - така че не ми оставаше време да следя какво става наоколо.
Мейсън: Барабаните бяха в брониран сандък, така че като падне стената, да не ги увреди. Обстановката бе забавна, харесваше ми - почти като в студио, само че тук общуваш с другите, но необичайно за концерт, защото половината бе на запис. Не оставаше много време за спонтанност и взаимодействие с публиката, но и без това нямахме навик да се кълчим и въртим по сцената.
The Wall Райт: Приех да свиря, защото не можех да се примиря с идеята просто да си ида и да гледам отстрани. Трябваше да продължа да работя известно време, преди да кажа сбогом. Може би тайничко съм се надявал нещата да се променят. По време на спектаклите Роджър се държеше съвсем приятелски. Макар да ми беше трудно, се опитвах да забравя яда си и наистина се забавлявах да свиря в "Стената". Вложих душата си в тези изпълнения и смятам, че Роджър е оценил това. Разговорите ни бяха самата вежливост. Не мога да се оплача.
Мейсън: Напротив, беше си гадно. Но британците страшно много ги бива да понасят всичко, макар вътрешно да се късат от гняв.
Уотърс: Беше честна сделка, Рик получаваше заплата и изглеждаше доволен от това, и краят бе решен. Може и да не е бил доволен, но не сме го обсъждали. Зад сцената бяхме изцяло разделени - с отделни ремаркета, без да се виждаме един друг, всеки със своя малък лагер. Атмосферата беше неприятна, но шоуто бе толкова важно, че на сцената въобще не мислех за това.
Райт: Тези събития бяха още една причина да си тръгна без тъга. Бяхме станали неспособни на каквото и да е приятелско общуване помежду си. Една група може да излезе на сцената и да свири, въпреки взаимната омраза. За мен тази група бе пред разпад - и наистина се разпадна.
Езрин: Помолиха ме да участвам в шоуто, но не можех - тогава се развеждах и се борех за настойничество над децата си. На всичкото отгоре възникна доста неприятен инцидент. Макар да избягвах да давам изявления относно групата, един приятел ми се обади и измъкна някаква информация - не знаех, че е бил журналист. Това толкова разстрои Роджър, вече изнервен заради историята с Рик, че той ми забрани да ходя в бекстейджа. Но аз въпреки това отидох, в Ню Йорк, където съм добре познат на всички охранители още от работата ми с Кис и Алис Купър. Когато охраната на Пинк Флойд заяви: "Той не може да влезе" , те отвърнаха: "Може, и още как !". Така че си купих билет и изгледах шоуто. Беше безупречно и съкрушително. Когато Дейв свиреше солото на "Comfortably Numb", застанал на върха на стената, направо се разревах. Пред мен бе въплъщението на целия ни труд. Албумът бе оценен като един от най-добрите за десетилетието си, може би един от най значимите за рока изобщо.



The Final Cut

През 1980-81 The Wall се изпълнява в Лос Анджелис, Ню Йорк, Дортмунд и Лондон. В Ърлс Корт е записан материал на живо, който накрая все пак не влиза във филма. След което групата започва работа върху The Final Cut.
Уотърс: The Final Cut е изцяло мое дело.
Гилмър: По този въпрос вече бяхме спорили. Нямаше да е от полза за групата, ако Роджър контролираше всшчко, не беше достатъчно добър за това. Каквото се е опитал да направи сам, не е имало особен успех.
Уотърс: На хората им изнася да вярват, че темата от The Wall е оказала влияние върху мен - една крачка дели лидера от диктатора. Всички бяхме там по своя воля, никой не e бил задължен да остане. Дори по време на The Final Cut, когато всичко най-после рухна. Непрекъснато настоявах да направя записите сам. 1974 г. започна спорът по този въпрос - и все напразно. Нещата не можеха да продължават повече така, време бе да се разделим.
Гилмър: Роджър каза, че всичко е свършено. Поисках да направим още един албум. Той даде да се разбере, че няма да работи повече с нас, но аз настоях.
Уотърс: Исках да се заобиколя с будни, градивни, вълнуващи и заинтересовани личности. Дейв не е нито едно от изброените. Липсват му идеи и дори не се интересува от творческите натури, освен за да се възползва от тях, като впише името си в албумите, които те измислят. Откак напуснах, се случва точно това.
Мейсън: Изобщо не си представях, че можем да продължим без него. Докато Дейвид не каза: "Напротив, можем. Да започваме". Не биваше групата да загине заради него.
Уотърс: Не съм решавал, че групата трябва да престане да съществува. Но намирах, че така ще е най-добре. Ако Пол Макартни и Ринго Стар запишат албум под името Бийтълс, би ме натъжило. Би било кощунство без Джон Ленън. Чел съм някъде, че според Дейв много хора не били съгласни да запазим името Пинк Флойд след като Сид излезе от играта. Но именно това, което сме създали четиримата след напускането на Сид, придава значимост на името Пинк Флойд. За мен упорството на Гилмър и Мейсън да продължат, като си наемат цяла армия хора, които да им пишат песните, е направо обидно спрямо предишните творби. Затова исках да сменят името.