"Пинк Флойд"? Бих искал да са тук ...

"Ще бъде грандиозно и величествено - мислеше си (може би) Роджър. Берлин, "Потсдамер плац", точно където минаваше Стената ... върху прахта на безумната бетонна грамада, върху жестокият абсурд, разделял хората! По-подходящо място и време никога няма да се намери!" Поканеното съзвездие - сред което Фил Колинс, "Скорпиънс", Брайън Адамс, Синди Лоупър, Шиниъд О'Конър, Джони Мичел, Джери Хол, Ван Морисън, Мериан Фейтфул - щеше да придаде не само допълнителен блясък на това ултра-мега-шоу, но и да осуети евентуалните подозрения в мегаломания (която всъщност не беше чужда на Роджър) и егоцентризъм. Това нямаше да бъде "спектакълът на Роджър Уотърс", а спектакълът на новото време, чийто автор и инициатор ще е Той. Спектакъл, по-шумен, по-сензационен и от техния триумф във Венеция ...



Какво ли си мислят сега тримата?
1965 г. Уотърс, Райт и Мейсън, студенти в "Regent Street Polytechnic", вече с малък опит от разни любителски студентски групи, обединяват усилията и новаторските си художествени идеи в нещо, което ще остане в класиката на рок изкуството. Уотърс поканва за участие и своя приятел Сид Барет - изключително интересна, противоречива и талантлива личност - той бързо се утвърждава като основен автор на музиката и вдъхновител на състава. Негова е и идеята за съчетаване имената на американските блусмени Пинк Андерсън и Флойд Каунсил - една енигма, която си спомням как ни караше да се чудим в ученическите си години - каква ли е тази "розова течност"?

Март 1966 г. Неделните следобеди в прочутия "Marquee club" стават традиционно сборище на онази млада, лондонска публика, която не се интересува от сладникавите хит - паради, а търси в музиката емоционална дълбочина. Атмосферата на клуба лъха на психеделик и ъндърграунд, а "Пинк Флойд" е най-редовната група на тази неделна сцена, наречена "Spontaneous Underground". Квартетът вече е изоставил блусовото звучене и свири разтегнати пиеси, композирани от Барет и експериментиращи с фийдбек и електронен саунд. Славата им на новатори - авангардисти се разнася със шеметна бързина особено чрез клуба "UFO" - който става свърталището на британския психеделик. Всъщност това (през повечето дни) е обикновена танцова зала в един сутерен на "Tottenham court road" - но именно сред нейните неугледни стени съставът оформя първоначалния си облик.

Известния Джо Бойд (който освен че лично е познавал музикантите, по това време е работил именно в "UFO") ,казва: "Името им нашумя така бързо, че фактически без да са издали още плоча, те бяха звезди. Клубът беше претъпкан и аз, притиснат до вратата, можах само да им кимна като влизаха. Забелязах, че очите на Сид Барет бяха угаснали, празни. По средата на изпълнението той отпусна безпомощно ръце и другите трябваше да завършат без него... "

След дебютния сингъл "Arnold Layne" (върху който Джо Бойд е работил, но не е окончателен продуцент, както се пишеше у нас) идва бързо и изгодния договор - китът на звукозаписната индустрия "EMI" прозорливо оценява потенциала на групата, която ще донесе милиони... Първият албум достига №6 в британската листа, последван от първо гостуване в Америка, бъдещето изглежда безбрежно, ако не е ... ЛСД, завладял и подчинил изцяло съзнанието на Сид. В телевизионно шоу в САЩ той отговаря на въпросите със стъклен поглед ...

Проявите на Барет тревожат все повече колегите му и в началото на 1968 г. Уотърс поканва своя приятел Дейв Гилмър за китарист при концертните изяви, за да може Сид да се концентрира върху композирането. Минава една мъчителна зима, която не донася нищо добро, и през март кръстникът е помолен да напусне окончателно. След седем години ще се появи "Wish you were here" ...

1969 г. донася два албума с името на "Пинк Флойд" - музиката към филма на Барбет Шрьодер "More" и своеобразния коктейл "Ummagumma" - и двата влизат в десетката, но все още не може да се каже, че съставът е дестилирал звученето, което ще му донесе световната корона. Междувременно, борейки се с наркотичната си зависимост, Сид Барет продължава музикалните си занимания - без да скъсва връзките с приятелите си. Соловият му дебют- "The Madcap laughs" e записан с помощта на Гилмър и Уотърс, а само след десет месеца излиза и плочата "Barrett" - лебедовата песен на този голям, но неразвит талант, който остана в рокисторията като една от най-известните жертви на наркотика. Завърнал се в родния си Кеймбридж, Сид се потопи в тишината на отшелничеството и предпочете да остане една тъжна, символична фигура на човешката слабост. Всички опити и увещания на бившите му колеги за завръщане към светлината бяха напразни ...

Октомври, същата 1970 г. Излиза "Atom Heart Mother" - албумът, в който, макар и не докрай шлифовано, типичното звучене на "Пинк Флойд" вече бе намерило своята дреха. Разгънати, наглед меланхолични композиции, експерименти с изобилие от звукови ефекти, дискретно внушавана интелектуалност и метафорика, която предизвиква. Ако щете - дори само с обложката, върху която не пише нищо - какъв контраст с ярките и шумни заглавия тип "суперхит!" на целулоидните попзвезди от онова време ... Зелена морава и просто швейцарска крава, това е.
Музикантите от "Пинк Флойд" винаги са имали невероятна работоспособност - само бегъл поглед върху богатата история на групата може да ви втрещи - албуми (през година - две), солови проекти, музика към филми, гигантски турнета и всичко това на равнище, което няма нищо общо с прибързаните, комерсиално - поръчкови продукти, така често срещани в шоубизнеса днес. Да нарека това професионализъм и самовзискателност - ще бъде вярно, но звучи банално. Предпочитам да ви оставя сами да намерите думите - докато слушате например филмовата музика от "Obscured by clouds" или пък трите композиции от "Zabriskie point" - те придават във филма на Антониони почти толкова атмосфера, колкото и самата актьорска игра ...

1972 г. Заснет е чудесния ТВ-филм "Pink Floyd live at Pompeii" - в него художествената мярка и балансът успяват да предотвратят евентуални високопарни паралели с величието на античността. В празния амфитеатър, насаме с вятъра и вечността музиката на "Флойд" успя да завоюва индулгенция на незабрава.

Но истинската година на "Пинк Флойд" бе 1973 и естествено, заглавието "Dark Side Of The Moon". Без всъщност да изяснява недвусмислено дали има или няма "тъмна страна на Луната" (проблем за философски настроените всезнайковци), албумът фанфарно оглави американската класация (Billboard) и остана в нея до ... 1988 г., т.е. над 735 седмици поред! Наистина уникално постижение, подкрепено с 13 милиона продадени екземпляра по целия свят!

Невероятен факт: по време на компактдисковия "бум" през 80-те години един завод в Германия произвеждал само "Dark Side Of The Moon" и никакви други дискове!?

Парадоксално, но в родната си Англия плочата остава на второ място въпреки 294-те седмици в класациите... Сценичното шоу в последвалото турне е страхотно и напълно отговаря на търговския успех. Без да коментирам повече текста и музиката на албума, мога само да добавя, че "Dark Side Of The Moon" е "институция" в съвременния рок!

Възползвайки се от тоталния успех на състава, фирмата "EMI" прави пресметнат пазарен ход - обединява първите два албума в "A nice pair", но този факт е само "подробност от пейзажа", на който много по-ярко изпъква изпълнението на "Флойд" на фестивала в Небуърт (Юли'75) - там те използват истински реактивни изтребители и куадрофоничен звук! Публиката онемява ...

Септември 1975 г. "Wish you were here" не допуска изненади - №1 и в Англия, и в САЩ! "Пинк Флойд" са на върха на творческия си разцвет. Музика, която не може и не бива да се обяснява. Слушайте. И чувствайте. "Инцидент над Лондон !" "Декември, 1976 г. известната рокгрупа "Пинк Флойд" правеше снимки за обложката на новата си плоча "Animals", но... огромното надувно прасе, вързано над електростанцията Батърси, се откъсна и отлетя."

"Управлението по гражданска авиация
предупреждава всички пилоти в простран-
ството над Лондон, че едно прасе се рее свободно!
За последен път прасето е видяно на огромна височина
Над Чатъм, Кент, но след това се е изгубило и никой не го е видял..."

След поредното гигантско турне ('77) с "Animals" музикантите намират време и за соловите си амбиции. 1978 минава спокойна и творческа, но на следващата година ги очаква неприятна изненада:
"Господа, въпреки огромните ви приходи групата е в опасно финансова положение, причинено от фалита на "Norton Warburg" - компанията, която водеше вашите инвестиции... "

В този труден момент силният характер и самочувствие на Роджър Уотърс постепенно го налагат като безспорен и едноличен лидер на дотогава монолитния състав. Уотърс написва почти сам музиката за следващата им творба и първата пукнатина е вече факт.

Декември 1979 г. "The Wall". Символът. Отчуждението, което ще бъде възпято в един от най-зрелищните спектакли в рокисторията. Огромната стена, която се издига и срива, както и всичко останало, е толкова скъпа, че шоуто е поставено само 29 пъти и в края на краищата е на загуба... Стената се издига и между членовете на групата - успехът (15 седмици №1 в САЩ ) не може да я стопи - червеите на раздора разяждат старото приятелство и сякаш музиката и идеята на Уотърс предсказват реалността: след турнето Рик Райт напуска "Пинк Флойд" заради "личностни различия" с лидера.

" ... седя си в бункера зад моята стена
и чакам червеите да дойдат ... "


След две години - 1982 г. , с великолепния си филм Алън Паркър постига нещо на пръв поглед почти невероятно - той успява да изрази мисълта, посланието на албума, без да накърни въобще духа на музиката - като в същото време използува изразни средства, от които ужасът, страхът и сълзите ни се редуват! Войната, паметта, човешката жестокост, самотата - във филма се смесва всичко, завъртяно в шеметната мозайка на измъченото съзнание и ако след светването на светлините сте объркани, зашеметени и несигурни - това ще бъде знак, че сте живи. Усещате ли пулсиращата в слепоочията мисъл - защо? така ли е наистина? Кога?
Просто я отнесете вкъщи.

Около този филм може да се каже още много - чудесното изпълнение на лидера на "Баумтраун ратс" Боб Гелдоф; "упадъчния ореол" , извоюван у нас за творбата от плиткоумни идеолози с ръкавели в душите; броят на зрителите по света; нашата закъсняла, но дочакана (невидео) среща..

Добре е все пак, че я има, нали?


Април '83. "The Final Cut" е наистина заключителния акорд на една епоха. "Реквием за мечтата след края на войната". Подписан еднолично - Роджър Уотърс. Антивоенен патос (името на Брежнев и Афганистан са достатъчни за българска "анатема"... ), но и натрапчивото усещане, че това е нещо добре познато, изтъркано и бледо. "Стената" през старо индиго? Вдъхновението и новаторството са отстъпили пред предсказуемата рутина и въпреки, че албумът става №1 в Англия, за истинските почитатели на "Пинк Флойд" той всъщност е само тъжен финал. Още следващият месец раздялата е вече факт. Роджър се разделя с Ник и Дейвид, носейки в себе си твърдото чувство за незаменимост и собствено величие.
Въпреки безспорната му, неповторима музикална дарба, реалността скоро му нанася отрезвяващ удар - турнето му след соловия му дебют през май 1984 г., лишено от блясъка на легендарното име "Пинк Флойд", се оказва... финансова катастрофа! Въпреки, че "The pros&cons of hitchhiking" ме се различава кой знае колко като звучене от последните два "негови" "Флойд" албума...

Гилмър и Мейсън - спокойни, симпатични и приятни хора (по думите на Джо Бойд), лишени от излишен егоцентризъм и стоящи реално на земята, решават да се съберат отново. Завръща се, този път като наемник на заплата и Рик Райт (името му се изписва с по-малки букви от другите двама...) и тримата, съвсем логично вдигат знамето "Пинк Флойд" над главите си. Вбесеният Уотърс не успява да спечели съдебния процес и "новият" "Флойд" тръгва без своя бивш лидер да доказва (за кой ли път?) каратите на своята слава. Цифрите - иначе твърде сух показател за културно явление като "Пинк Флойд" - този път са достатъчно красноречиви: едногодишно турне "Delicate Sound Of Thunder", на което представят новите композиции от "A Momentary Lapse Of Reason", започнало от Отава и завършило в "Nassan Coliseum", Ню Йорк, счупва всички дотогавашни рекорди и променя представата за рок концерт! От септември '87 до септември '88 десет милиона души имат щастието да видят групата в 155 концерта из 15 страни по света... Цяло ново поколение слушатели се докосва до музикалната магия, наречена "Пинк Флойд".

Какво ли е мислил през това време Роджър - с неговата подобна страст към гигантски зрелища, в които музика и ефекти да оставят зрителя без дъх?


1994 г. Групата издава последния си студиен албум "The Division Bell". Музиката е написана изцяло от Гилмър, Райт и Мейсън, а текстовете са дело на Гилмър, приятелката му Поли Самсън и Антъни Мур. Той е типичен "Пинк Флойд" албум с онова тъжно чувство от времето на "Wish you were here". Тъжно, но не и мрачно. Пък и казват, че в тъгата си човек е по-мъдър...


1995 г. "Pulse" е поредното гигантско турне. Триумфалното завръщане на мелодията кара отново цял свят да се реди на опашки за фантастичното им шоу. Всичко, което знаете за техните концерти, го има и в "Pulse". Освен мощните лазери, публиката с нетърпение очаква да види разбиващи се в стени самолети или устремени към сцената горящи легла. Сценичният дизайнер Марк Фишер (с богат опит от концертните турове The Wall, Steel Wheels на Ролинг Стоунс, Ю Ту, Тина Търнър, Симпли Ред и др.) е замислил 57 метрова сцена, върху която се издига метална арка с 15 м. височина, под която пък се намира търговската марка на Флойд - кръглия екран. Изображенията се контролират компютърно, така че да се вместят точно в 10-метровата окръжност. Два часа и половина шоу се превръщат в събитие на живота за щастливците на стадиона, повечето от които са родени след Animals. Първата част, основно с парчета от Division Bell, се открива с китарния тътен на "Astronomy Domine" - първото парче от първата тава, а самият Сид Барет едва ли би го познал в новия му вариант. Втората започва с "One Of These Days" и представя периода от Meddle до The Wall. От двете страни на сцената се издигат две прасета със святкащи очи и липсващи тестиси, за да няма търкания с Роджър, автор на прасето от Animals.
Режисьорът на спектакъла Марк Брикман (откриването на Олимпийските игри в Барселона) шашва публиката с огромно бляскаво кълбо, което се носи тежко от сцената към центъра на стадиона, завърта се ускорително и... изненада - разтваря се бавно, изтръгва въздишки на възторг, а вътрешността му остава мистерия и обект на спор след концерта. Солото на "Comfortably Numb" не може да свали хилядите погледи от тържественото отлитане на бляскавия глобус към високо витаещия 60-метров дирижабъл, от двете страни на който пише Pink Floyd и Division Bell.
Под екрана се белее семплата фланелка на Гилмър, който в ролята си на фронтмен пропуска да представи отбора на сцената. Концертния състав на Floyd включва Джон Керин - клавишни (от групата Индъстри), Тим Ренуик - китара (съученик на Уотърс, участвал в тура Pros And Cons Of Hitchhiking), перкусионистът ветеран Гари Уолис, басистът Гай Прат (Дрийм Акедъми) и сакса от Dark Side - Дик Пери.
Копнежът и надеждата на милиони да бъде възродено онова, което е същевременно минало и бъдеще на рока, се оправдаха. Не просто рокенролът, а онзи рок, който стига до ума и сърцето на всеки, който го възприема като изкуство или нещо значимо в живота си. Пинк Флойд - толкова очаквано, подлагано на изпитание и съмнение, едновременно хулено и възхвалявано, но никога безразлично рок събитие. След всички тези години ние искаме те още да са тук ...



    автор Милко Стоянов
    всички факти и дати са според "Guiness book of rock stars". Различията с други източници са възможни.